към началната страница psihologia.net
Сайт на преподаватели и възпитаници от специалност "Психология" в СУ
 
 Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори   ТърсенеТърсене   ПотребителиПотребители   Потребителски групиПотребителски групи   Регистрирайте сеРегистрирайте се 
 Профилпрофил   Влезте, за да видите съобщенията сиВлезте, за да видите съобщенията си   ВходВход   лични страници на възпитанициЛични страници

... диспозиционния подход и ситуационизма...

 
Създайте нова тема   Напишете отговор    psihologia.net Форуми -> Реферати, курсови работи, есета
Предишната тема :: Следващата тема  
Автор Съобщение
Мария Апостолова



Регистриран на: 16 Май 2003
Мнения: 6
Местожителство: София
Потребителски групи: 
[ Випускници - психолози от СУ ]
[ Студенти випуск 2003 ]

МнениеПуснато на: 10 Юни 2003 19:57:00    Заглавие: ... диспозиционния подход и ситуационизма... Отговорете с цитат

Съпоставителен анализ на диспозиционния подход и ситуационизма: общи и специфични аспекти в обяснението на консистентността на поведението

Мария Апостолова, научно есе по Психология на личността, 2001 г.


“ Личността се отнася до повече или по-малко стабилни вътрешни фактори, които изграждат поведенческата непротиворечивост на даден човек в поредица от моменти и правят неговото поведение специфично в перспективата на поведението на други хора в сходна ситуация” (Sarah Hampson. The Construction of Personality). Тази дефиниция съдържа основните елементи на личността – стабилност, вътрешност, консистентност и специфичност. Зад тези параметри, характеризиращи личностовата организация, стоят вътрешни фактори, които са структурна характеристика на личността.
Стабилността се определя като идентификация на една и съща структура на даден човек в неговото развитие по продължението на живота му. Неговата вътрешност не се наблюдава директно, а се съди за нея по проявленията й на повърхностно ниво: физиологична структура, психофизиология, поведение. Изразявайки своята вътрешност личността се характеризира с конкретна индивидуалност – специфичност, която се установява чрез съпоставката с други личностови структури. Специфичността е противоположност на стабилността, т.е. отнасянето на вътрешната специфичност към стабилността е реципрочно.
Поведението на личността може да бъде непротиворечиво и последователно, т.е. да е консистентно. Консистентността е темпорална (един и същи човек проявява едно и също поведение в течение на времето) и ситуативна ( в различни ситуации се проявява едно и също ниво на даден модел на поведение). Консистентността се отнася до сходството на поведенческата реакция на даден човек във времето или в дадена ситуация.
Редица психолози се занимават с установяване и изясняване причините на човешкото поведение. Търсят се вътрешните и външните конструкти, формиращи конкретното поведение. Изследват се задълбочено социалното – групово и личностно – индивидуалното поведение на човека. В тази област работят учени като С. Хемпсън, Х. Хекхаузен, К. Левин, Г.Олпорт, В. Щерн, Х.Айзенк, З. Фройд, Р. Кетъл и др.
В своята монография “ Мотивация и деятельность ” Хекхаузен систематизира и класифицира мотивационните теориите. В работата си той не оспорва безусловно съществуващата връзка стимул - реакция ( Бихейвиоризъм),
а поставя акцента върху съдържанието, което различните психологически теории влагат в причините за поведението. Хекхаузен класифицира четири основни подхода към обяснението на поведението, от гледна точка на психологията:
Класическият поглед върху поведението е свързан с допускането, че поведението е обусловено от вътрешни, интраиндивидуални особености и антецеденти. Това е т.нар. Диспозиционен подход. Вътрешната детерминираност на поведението е притежание на всеки човек, възпроизвежда се всеки отделно взет индивид и в този смисъл вътрешната обусловеност на поведението се редуцира до понятието диспозиция. Под диспозиция се разбира предразположеност и готовност за определен начин на поведение.
В психология на личността съществуват еднодиспозиционни модели на личността и мултидиспозиционни модели на личността. Към първия тип принадлежи интелигентността. Еднодиспозиционният модел допуска съществуването само на една диспозиция или доминираща позиция на една черта в сърцевината на личността. Въвежда се терминът “черта”, който е характерен, в по-широк смисъл, за определена социална група и в по-тесен за една личност. “ Чертите” се разглеждат по-конкретно в контекста на ежедневното поведение. То се дължи на вариации на вътрешните характеристики на диспозициите. В мултидиспозиционния модел личността се описва чрез някакво множество черти, които формират определена личностова структура, зараждаща и поддържаща онези форми на поведение,които се отнасят към личностното равнище на регулация. Този модел, за разлика от еднодиспозиционния, създава илюзията, че личностовите модели могат да бъдат описани в многомерно пространство.
Класическата парадигма в психология на личността се асоциира с имената на З. Фройд, Р. Кетъл, Х. Айзенк. Моделът на личността на Ханс Айзенк е тридиспозиционен, има три структури, с които се обяснява причинността на поведенческия акт: “невротизъм”, “екстраверсия - интроверсия ”, “психотизъм”, при което всяка личностна черта може да се разположи в пространството на куба на данните, притежаващ тези три опорни точки. Теорията на Кетъл постулира наличието на шестнадесет-мерно пространство. Главната цел на теорията му за личността е прогнозата за поведението – какво даден човек ще направи в отговор на определена ситуация. Кетъл признава влиянието и на личността, и на ситуацията върху поведението и го онагледява с формулата:
B = f ( P, S ) P
S B
R x S
където В е поведението, Р е личността, S е ситуацията. Поведението е функция на три фактора – личност, ситуация и един интерактивен фактор PxS. Индивидуалността, според Айзенк и Кетъл е количествен параметър. Всеки човек може да бъде количествено разграничен от друг.
Вторият подход при обяснение на поведението е свързан с т.нар. Ситуационизъм. Ситуационизмът е противоположен, във всяко едно отношение, на дизпозиционния подход. Основното твърдение е, че поведението може и трябва да бъде обяснено в термините на ситуацията, в която то се разгръща. Ситуацията е система от външни, по отношение на субекта, условия, които опосредстват неговата активност. Към елементите на ситуацията могат да се причислят и състоянията на самия субект в предшестващ времеви момент, ако те обуславят неговото бъдещо поведение.
Според ситуационизма не интраиндивидните характеристики, а ситуацията обяснява поведението на индивида ( Класически бихейвиоризъм). Индивидите нямат отношение към своето поведение, защото стимулите определят активността. Основните експериментални постановки се базират на допускането, че вариациите в поведението са свързани с вариации в ситуацията. Едни и същи ситуации провокират едно и също поведение.
Третият поглед е синтеза между дизпозиционния и ситуационния подход, където са комбинирани външни и вътрешни елементи, влияещи върху поведението. Това е т.нар. Интеракционстки подход (първа версия), където вътрешните и външните детерминанти на поведението – “индивидът” и “ситуацията” са самостоятелни. В този вариант на интеракционализма Курт Левин отбелязва, че мотивите са различни райони “ жизненото пространство”, в което индивидът изпитва потребност или квазипотребност. Левин отрича представата, потребността има биологичен произход, а енергията и динамиката на мотива са затворени в границите на индивида. А Гордън Олпорт смята, че мотивите, възникващи на биологична основа, с течение на времето могат да станат от нея и да функционират самостоятелно.
Четвъртата гледна точка е Интеракционизъм ( втора версия). Тук при взаимодействието на индивида и средата се образува междинен продукт, който е пряката причина за поведението.
Изложените по-горе подходи, всеки със своята специфичност, оформят заедно едно цялостно обяснение за мотивацията и подбудите на поведението на индивидите. Диспозицията и ситуационизмът са конструктите на личността, които й дават възможност за интегрираност в реалността. Ако единия от двата конструкта отсъства поведението на личността може да премине в патология. В този смисъл, учението за неврозите на З. Фройд гласи, че индивид, който среща трудности при справянето с действителността “бяга” в патологичното, формирайки симптоми на определено психично заболяване. Перифразиран този постулат изглежда така: Човек, поведението на който се обуславя единствено от диспозиции и игнорира влиянието и наличието на ситуационизъм,проявява патологичност. И обратното - крайността на класическия бихейвиоризъм – поведението на човека не се различава от поведението на животните, т.е. единственият антецедент на актовете на индивидите е ситуацията (стимул, предизвикващ реакция). Това твърдение звучи неправдоподобно, в противен случай човек се оказва лишен от когнитивни способности, памет, емоции, чувства и други индивидуални характеристики. Допускаме, че човек не притежава тези “свойства” и го поставяме в социални условия, поведението му без съмнение ще е патологично, в контекста на съвременния живот.
Изучавайки специфичните диспозиции и проявата на ситуационизъм, може да се говори и за консистентност на човешкото поведение. Това са стъпките, по които трябва да се върви при създаването на прогнози и очаквания за определен тип личностно поведение. Самото понятие личност, като предмет на научни изследвания, изисква многопластовост и детерминираност на характеристиките си. Уникалността на индивида се състои в “привидно невъзможното” застъпване и съчетаване на две полярни и взаимно отричащи се качества.


Използвана литература:
(ще бъде публикувана в най-скоро време)
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение Изпрати мейла
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема   Напишете отговор    psihologia.net Форуми -> Реферати, курсови работи, есета Часовете са според зоната GMT + 2 Часа
Страница 1 от 1

 
Идете на:  
Не Можете да пускате нови теми
Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети


Powered by phpBB © 2001-2003 phpBB Group
Форумът е адаптиран от: Калин Янев и Иван Янкулов